Смазахме Бразилия на волейбол! Три пъти ура за 3:0 срещу световния шампион. За пореден път демонстрирахме, че когато можем да се покажем като глупаци, го правим по най-добрия начин. Ако има световен шампионат по глупост няма да имаме нужда от никакви сметки, просто никой не може да ни стъпи и на малкия пръст в този спорт.

Малка България с десетината си класни волейболисти не можа да си позволи да загуби от Бразилия, която ако можеше да играе с три отбора на Мондиала, щеше да заеме първите три места. Бразилците обаче могат да бият сервиси в аут, могат да се лигавят на посрещане, могат да правят блок на метър от мрежата и могат да намерят мекото на хляба. Българинът – обратното, свикнал е да яде коричките.

Бразилия отива при Германия и Чехия – два изключително посредствени отбора независимо от всичко. След това потокът ще изправи “златистите” срещу по-лесния полуфиналист. Ние, героите, се наместваме на кубинския и испанския… волейбол.

99.9% от тези, които са гледали мача, са псували и техни, и наши. Нашите за глупостта им, техните – за мерзостта, подлостта и мошеничеството. Впрочем бразилците винаги са били мошеници и мерзавци, дори когато играят за победа.

Със сочна българска псувня – така се радваха нашите след поредната точка. Със сочна родна псувня изпращаме бразилците и им пожелаваме прав път натам, накъдето са тръгнали. Попържните няма да ги разберат, но знаят за какво става дума.

Ако има спортен Господ,  България ще стигне далеч. Българите може и да не са много умни, но за сметка на това са достойни. Романтиците смятат, че достойнството и спортът вървят ръка за ръка. Аз лично не вярвам нито в романтиците, нито в спортния Господ. Но достойноството е българският избор и независимо дали е верен или грешен, той е високо постижение. Не спортно, а морално.

Гербът трябва да се носи от гордо изправени хора. Такива бяха голобрадите ни резерви. И понеже имаме и талант, и мъжество, можем да бием Куба и Испания. Ники Иванов го каза – кубинците ни превъзхождат в отскокливост, но ние ги превъзхождаме в интелект. Испания е относително по-лесна.

Трябва ни малко късмет и ще отидем там, където ни е мястото – в Рим. Но не за да видим папата, а да спорим за медалите. Всъщност след победата на финала, можем да отделим и на папата няколко минути. Въпреки че той е поляк и едва ли ще ни приеме с радост.